КАРАКАЛЪТ - интелигентният и съсредоточен пустинен рис

Каракалът, известен също и като пустинен рис, се среща в цяла Африка на юг от Сахара (без джунглата), и на Арабския полуостров (без пустинните райони), Мала и Средна Азия до Индия. Обитава сухите райони - гори, савани, степи и акациеви шубраци. За първи път е описан от зоолога Шребер през 1776.
Известни са 9 подвида.
Каракалът е много красива дива котка, а неговите очи излъчват интелигентност и съсредоточеност. Той прилича на риса по това, че има големи черни кичурчета козина на върха на ушите, които могат да достигнат до 5 см! Но е по-малък на ръст. Тялото му е по-стройно и издължено, има високи, тънки крайници като задните са забележимо по-дълги от предните. Височината при раменето му е между 40.6 и 51 см, дължината на тялото му е от 60 до 105 см, опашката му е от 20 до 35 см, а теглото му: 18 – 20 кг. Женските са значително по-малки на ръст от мъжките.

Окраската на козината на каракала е същата като на пумата (Puma concolor), козината му е къса, гъста, червеникаво-кафява на цвят, но с бяло на корема, около очите и в средата на муцуната. Тези бели ивици изящно са подчертани от черна козина под тях. Меланж или изцяло черна окраска не са невъзможни. Малък процент от каракалите в Израел имат сивкава окраска. Интересното е, че един от подвидовете каракал, разпространен в Туркменистан, има отдолу на лапите кичурчета козина, която улеснява придвиждането му в песъчливи, каменисти месности.
Особено любопитно е оцветяването на ушите му: те са черни с голямо бяло петно в средата на външния ръб на на всяко ухо – наричат ги „петна – очи”. Всички представители на вида Caracal caracal ги притежават. Тези петна служат като сигнали за другите котки за това в какво настроение е каракалът в момента! Те са особено видими, когато ушите му са прилепнали назад – характерен сигнал за агресия. Вгледайте се внимателно в снимката отдолу и ще ги видите!
Името на каракала има турски произход: „кара кал” т.е. „черни уши”.

Каракалът е нощно животно в по-горещите области, а в по-хладните места от ареала му можете да го срещнете по всяко време на денонощието. Живее и си почива в гъсталаци или в цепнатини в скалите.Каракалът е бърз бегач – всъщност най-бързата дива котка от представителите на семейство Felidae с тези размери. Същевременно той е и чевръст катерач по дърветата, където често избягва опасностите (например, ловна хайка с кучета). Но и (подобно на леопарда) качва плячката си, за да похапне на спокойствие.

Каракалът се храни с дребни гризачи, патици, гъски, пустини яребици, таралежи, с малките на импалата... Понякога се храни и с някои плодове като гроздето и дори с трева. Той е много пъргъв, а това му дава възможност с лекота да ловува птици, зайци (дори всепризнатият като иззключително бърз и неоткриваем заек-толай), дребни бозайници. Понякога атакува домашни животни като, например, кози. Има документиран случай, че един и същ каракал е убил 21 кози! Често се справя с плячка, която е много по-едра от него като газелата.

Каракалът е индивидуалист. Територията на мъжките каракали е значително по-голяма от тази на женските, като често се припокриват. Любопитното е, че женските каракали също често имат припокриващи се помежду им територии, без това да създава конфликти. Големината на тези „ловни полета” е доста голяма – при мъжките е от 98 до 352 км2, а при женски - от 2 до 112 км2.
Двойки се формират само в размножителния период, а той е през цялата година. Женската може да има по няколко партньора. Нейният избор зависи от ръста и възрастта на мъжките. Между 2 и 6 малки се раждат след от 78 до 81 дена. Проглеждат на 1 седмица и скоро след това прохождат. На 45 дена започват да се хранят редовно с месо.

На 6 месеца мъжките млади каракали са готови да се отделят от майка си и да започнат самостоятелен живот, завоювайки своя територия – обикновено отдалечена на около 90 км от тази на майка им. Младите женски, обаче, често остават по-близо до нея и ловните им територии
им в повечето случаи се припокриват. Полова зрялост мъжките достигат на 12 – 16 месеца, а женските – едва след 21 месеца.
Каракалите живеят около 18 години.

КЪСМЕТ
С изключение на туркменистанския подвид, считан за рядък, като цялокаракалът има многобройна, стабилна и здрава популация, чието съществуване – поне до момента – не е заплашено от хората. Нещо повече, в някои райони каракалите са толкова много, че създават проблеми на фермерите. На други места местните жители ги убиват заради кожите им и за храна. Но, за щастие на каракала, кожата му няма търговска ценност. В Южна Африка и Набимия той е позволен за подборен отстрел дивеч.

Каракалът е защитен животински вид в Мароко, Тунис и Алжир, в Индия, Иран, Израел, Казахстан, Пакистан, Таджикистан, Турция и Узбекистан. Любопитен факт е, че особено в Индия има многобройни успешни опити за опитомяването и обучението на каракали за лов на дребни антилопи, зайци, лисици и пернат дивеч. Може би това е един от възможните пътища за съхраняването на тази изящна дива котка...

ЕВРОПЕЙСКА ГОРСКА КОТКА - дивата красота на Европа

Европейската дива котка е единственият представител на семействоFelidae, който можете да срещнете сред природата и по нашите земи. Нейният ареал на разпространение е доста обширен: северните части на Великобритания, Западна и Централна Европа чак до Балтийско море, Испания, Италия, Франция, Германия, Чехия, Словакия и Балканския полуостров на юг, среща се и в Мала Азия чак до Кавказ. За разлика от риса, който предпочита тайгата, европейската дива или горска котка е типичният обитател на широколистните и смесените гори – факт, който е определящ за нейния ареал. Най-често можете да я срещнете в буковите горски масиви (особено често в Карпатите), както и в обрасли с храсталаци или тръстика места. В планините предпочита скалистите, каменисти райони, където устройва своето леговище в процепите на скалите. Понякога може да избере за свой дом хралупа на дърво (обикновено не много на високо), кух повален дънер, а може и да обитава изоставени от лисици или борсуци хралупи.

Макар и понякога да изглежда огромна, европейската дива котка е малко по-едра от домашната котка. Ефектът е по-скоро заради по-дългата и по-пухкавата й козина. Възрастният самец може да достигне до 91 см дължина на тялото (обичайното е 58 - 75 см) и височина при раменете 43 см, а размерите на женската са в рамките на 44 - 77 см. Опашката им е с дължина 30 – 34 см. Теглото им зависи от възрастта, сезона и изобилието на храна и се движи в широките граници от 2.6
до 8 кг. В дивата природа живеят е до 15 години, но в плен спокойно достигат и сериозната възраст от 30 години!

ДИВА КРАСОТА Основният цвят на окраската на европейската дива котка е сив с характерна тясна черна ивица, която започва между раменете по дължината на гърба чак до опашката като понякога продължава и по нея. На челото и по бузите има по две ясно различими тъмно оцветени ивици. По хълбоците и външната страна на лапите също има тъмни ивици или нееднородни и различни по контраст петна. По корема и вътрешната част на лапите козинката е по-светла, с оттенък на охра. Този топъл оттенък се появява и на лицевата част на главата - понякога по-силно изразен, а понякога - съвсем слабо. Охрата често променя общото впечатление за основния цвят на козината. На гърлото може да има голямо бяло петно, по-рядко белият цвят може да се срещне и между предните лапи.
Особено интересно е оцветяването на опашката на европейската дива котка: нейният връх (няколко сантиметра) е плътно черен, след това има 5-7 напречни черни пръстена, които са по-широки към върха на опашката и по-тесни към основата й.

Европейската дива котка е нощен ловец. Тя ловува основно малки гризачи и птици. Нейните основни врагове и конкуренти (освен човека и ловните му кучета) са рисът, чакалът, вълкът, лисицата и белката. Документирани са случаи, в които европейската горска котка напуска районите, в които се настанява рисът. Чакалът пък сам избягва контакта с нея. Лисицата и борсукът също я отбягват защото отлично знаят, че силите им са изравнени. Любопитното е, че най-голямата заплаха за горската котка са златките и белките. Макар да са ловен неин обект, те са основната причина за гибелта на малките и младите котета.

Звуците, които издава европейската горска котка, са доста разнообразни и като цяло са сходни с тези на домашната – агресивни подсвирквания и вой, нежно мъркане, съскане и т.н. Но не се подвеждайте по тази прилика. За разлика от дивата африканска котка, европейската й роднина изобщо не се поддава на опитомяване даже когато се отглежда от съвсем мъничко коте.

Според някои учени числеността на тази котка намалява не само заради повсеместното изсичане на горите в Европа, но и заради нейното кръстостване
с подивели домашни котки. Размножителният период е веднъж годишно. Бремеността
й трае около 65 дни, раждат се от 2 до 4 котета. Майката ги кърми в продължение на около месец и половина, а след това – още около два месеца и половина – с месо. Мъжките достигат полова зрялост на около 3 години, а женските – на 9-10 месеца.

СЕРВАЛ - съвършеният камуфлаж

СЕРВАЛЪТ е още една от не особено познатите ни малки диви котки, които обитават планетата - той се различава от своите роднини със специфичен външен вид и уникален рисунък на козината –съвършеният камуфлаж. Сервалът обитава саваната и горите на Северна Африка – Алжир и Мароко, Централна и Южна Африка с изключение на нейните най-южни райони и на пояса на джунглите в Централна Африка на територията на Мозамбик, Западна Африка, Етиопия, Конго, Уганда, Ангола, Ботсвана, Того, Бенин, провинциите Трансваал и Кейп в Южна Африка.

ИМЕТО на рода на сервала Leptailurus има древногръцки произход:
от думите „lepta” (означава „малка”) и „ailur” (котка). Сервал пък има латински произход – от думата „cervus”, която означава „елен”. И така научното име на сервала означава „малка еленова котка”. Учените различават негови 14 подвида.

СЕРВАЛЪТ е с много характерна външност. Той е строен, с дълги крайници и сравнително къса опашка (подобно на риса). Умее да се катери и да плува, но рядко го прави. Това е дива котка със средна големина – дължината на тялото й е около 85 см, на опашката – 40, височината й при холката (раменете) - около 53 см. Теглото на женските е от 9 до 18 кг, а на мъжките от 12 до 25.

Основният цвят на окраската на козината на сервала е тъмно жълт, бял по корема и муцуната, с разпръснати по тялото черни петна, които, обаче, се сливат на гърба и по крайниците в плътни линии. Ефектът е неочакван – ако видите го в гръб и не знаете за тази особеност на окраската му, ще ви се стори, че виждате съвсем друга дива котка. Погледнете снимките точно отдолу и най-вероятно ще се съгласите:) И на края – по муцуната му рисунъкът на шарките е ... тигров. Сякаш природата е искала да съчетае в сервала всички характерни за семейство „Котки” шарки и окраски.

Сервалът е и сред видовете диви котки, при които се среща меланизмът - съществуват черни сервали, които обитават района на Килиманджаро и връх Кения в планинските местности в покрайнините на джунглата, където те имат нужда от по-тъмен камуфлаж. Генетично процесът е същият като при черните пантери. Но има и бели сервали. Тази разновидност на окраската им, обаче, съществува единствено при сервалите в плен. Те са с бяла или сметанова окраска, с черни или по-бледи петна по козината. И изглеждат много различно, нали?

Огромните уши, украсяващи главицата на тази дива котка, са много интересни – те са близко поставени, със заоблени върхове и имат голямо бяло петно в центъра, което напомня за око (нещо подобно има и при каракала). Както повечето си роднини от семейство „Котки”, сервалът използва ушите си за различни сигнали за комуникация. Петната на ушите на сервалите, които живеят в равнините, са по-големи от тези на събратята им в горите. Вгледайте се внимателно в снимките горе (където сервалът е в гръб) и отдолу вляво.
Сервалът предпочита да ловува на разсъмване или на смрачаване,когато от небето все още се прокрадва малко светлина. Той разчита на слуха си да откриват плячката си, състояща се от малки гризачи, птици, зайци, млади антилопи, риба и дори жаби и гущери. Сервалите понякога хапват и трева, за да си осигуряват необходимите минерали и други полезни за храносмилането им вещества. И обичат да се хранят много бързо – нещо, което им създава проблеми при по-едра плячка.

Като част от своята адаптация към живота си в саваната, сервалът се слави с дългите си крайници(всъщност най-дългите сред всички диви котки в сравнение с големината на тялото му). Дългите му крайници и врат му позволяват да вижда над високата трева, докато ушите му „претърсват” терена за плячка – дори и такава, която рие дупка наоколо. Докато ловува, сервалът може да прави паузи до 15 минути, в които внимателно се вслушва в звуците наоколо. След това се хвърля рязко в нападение, което отново има една любопитна особеност:сервалът има най-високият вертикален отскок сред дивите котки – умение, което най-вероятно е усъвършенствал в лова на излитащи птици. Той е ловец с изключително висок коефициент на полезно действие – до 50 % докато при повечето други видове котки този процент е само около 10! И още нещо – освен да плува и да се катери по дърветата, сервалът умее и да разкопава дупките, в които се укрива неговата плячка.

ОСНОВНИТЕ врагове на сервалите са леопардите, хората и кучетата(явно е, че последните два вида са далеч по-вредни от първия). Избивани са интензивно заради козината им, но днес това вече е почти невъзможно. Те са общо взето широко разпространени в Африка и популацията им е многобройна, въпреки че в Северна Африка се считат за застрашен вид. За много голямо съжаление в провинция Кейп в Южна Африка те са разрешени за отстрел и има ловци, които се хвалят, че това е доста лесна пляка – необходимо е само да бъдат преследвани от кучета, докато се качат на дърво, и точен изстрел. Типичното отвратително изказване на най-вредното създание на планетата ни – човека.

РАЗМНОЖАВАНЕ и поведение
При сервалите няма определен период за размножаване, макар че обикновено малките се раждат през пролетта. 2-3 (понякога до 5) котета се раждат в добре скрито леговище след бременност на майката от 66 - 77 дни. На 11 седмици малките удвояват теглото си, а майката продължава да ги кърми, докато навършат 5 месеца. Отделят се от нея, за да потърсят своя територия, когато навършват една година. Продължителността на живота им е между 12 и 20 години.
Обикновено женските имат ловен район на площ от 2 до 9 км2, а при мъжките той е два пъти по-голям и в него винаги има някакъв водоизточник – извор, река, езеро. Любопитното е, че мъжките имат особено „ритуално” агресивно поведение:те сядат и слагат предните си лапи на гърба на противника, който се опитва да ги ухапе! Понякога този „ритуал” води до истински боеве за надмощие, но в повечето случаи завършва с примирие и отстъпление на един от противниците. Отношенията между мъжките не са особено агресивни – наблюдавани са да си почиват заедно на малки групи през деня.

МАРГАЙ - мини оцелот със странни умения

МАРГАЙ е необичайното име на една необикновена малка дива котка.Латинското име на този вид Leopardus wiediiй е дадено в чест на немския изследовател, етнолог и натуралист принц Александър Филип Максимилиан Вийд-Ноевийд, живял през първата половина на 19 век, приятел и ученик на Александър Хумболд и антрополога Йохан Блуменбах.

Маргай е петниста котка с дълга опашка, която можете да видите единствено в тропическите джунгли на Централна и Южна Америка.Както повечето си малки и големи роднини, маргай е индивидуалист –територията, която обитава, е между 15 и 43 км². Предпочита по-далечните и изолирани части на джунглата от Мексико през Коста Рика, Гватемала, Никарагуа, Панама, Екуадор, Венецуела, Колумбия, Перу, Боливия, Бразилия, Парагвай, Уругвай, Хондурас до Аржентина на изток от Андите. Известни са негови 10 подвида – популациите в Централна Америка, северна Южна Америка и южна Южна Америка представят трите различни родословни линии на Leopardus wiedii.Маргай е малка на ръст дива котка с дължина на тялото от 45 до 80 см, с опашка от 33 до 51 см т.е. до 70% от дължината на телцето й и тегло между 3 и 9 кг. Всъщност маргай е подобен на своя малко по-едър роднина оцелота и обитава същите територии, но главата му е малко по-къса, опашката и крайниците са по-дълги, а шарките по козината на опашката му – съвсем различни.

Най-важната разлика между оцелота и маргай е в умението на по-малката дива котка да се катери по дърветата. Затова понякога наричат маргай „дървесен оцелот”. И съвсем логично докато оцелотът ловува на земята, маргай може да прекара почти целия си живот сред дърветата, преследвайки птици и маймуни по върховете на дърветата. Маргай е единият от само двата вида диви котки, чийто начин на ловуване изисква изключителна гъвкавост на глезените. Подобно на опушения леопард – може би най-страшната дива котка в момента на планетата ни, за която можете да прочетете доста странни неща в секции "Видове диви котки" и "Новини" – маргай може да се завърта на глезените си на 180º и да слиза с главата напред така, както се качва по дърветата. Може да сграбчва клоните на дърветата и да се задържа на тях както с предни, така и със задни лапи, както и да скача на значителни разстояния. Има документирани наблюдения, че маргай може да се задържа на клон само с един крак! Няма съмнение, че е твърде неприятно да те преследва из джунглата.

Маргай има златиста козина с големи тъмни петна по нея.
В по-високите части на ареала му петната са по-големи и по-тъмни (черни). Масивната му опашка е едно удобно и много полезно улеснение в джунглата – използва я като балансьор при своите скокове между дърветата. От малката му кръгла главица към вас поглеждат огромни и не особено миролюбиви очи.
Както някои свои роднини (каракал, сервал) маргай има черни уши с бели петна отзад, подобни на очи, които служат да съобщават в какво настроение е в момента.

ПОВЕДЕНИЕ и размножаване
Наблюденията на маргай в естествената му среда са доста трудна задача макар, че е активен и предз деня, и през нощта. Затова и сведенията за живота му не са многобройни. Известно е, че се храни с малки бозайници, птици, яйца, гущери и дървесни жаби. Понякога яде и трева най-вероятно за улесняване на храносмилането. Скорошни съобщения за ловуващ на катерици маргай само още веднъж доказват, че той намира плячката си главно сред дърветата и прекарва по-голямата част от времето си сред клоните им.
Доколкото е известно, при маргай няма определен размножителен период – той може да бъде по всяко време на годината, но само веднъж годишно. Бременността трае около 76 до 84 дена, раждат се само едно или две малки – те са слепи и проглеждат в края на втората седмица от раждането си. Започват да излизат от леговището на 5 седмици и започват да се хранят с месо на 2 месеца.

ЕДИНСТВЕНИТЕ врагове на маргай са хората – тези малки диви котки се избиват заради прекрасната си козина. А след повсеместната им забрана за отстрел следващата най-голяма заплаха за тях е изсичането на Южноамериканската джунгла. Не можете и да ги срещнете особено често в зоологически градини – те просто не оцеляват в плен. Тогава смъртността сред малките диви южноамерикански котки маргай е много над 50%...
Трудно е да се прецени какъв е техния брой в естествената им среда, но, за тяхно щастие, тайнстеният им начин на живот в отдалечени от вредното въздействие на хората райони ги предпазва от унищожение.
Видът Leopardus wiedii е вписан като застрашен вид в световната Червена книга на Международния съюз за запазване на Природата (International Union for Conservation
of Nature – IUNC). Дано наистина това е само предпазна мярка!